По празници желанието за споделен уют нараства. Време за сбъдване на мечти – своите и нечии други. Как се сбъдват мечти ли? Ами, първо си даваш отговор на въпроса къде и с кого би искал да споделиш уюта. Твоето време, което е най-големият подарък. Себе си. Къде и на кого би могъл да си нужен, колкото и другите на теб? Останалото е мъничко подготовка, и... после трепетно очакване на споделения миг.

Отговорът на първия въпрос за мен дойде, след като неотдавна си подарихме време с едни малки, разкошни шестгодишници. В една уютна, малка детска градина, където се озовах по покана на близка приятелка. Хареса им изиграната от мен приказка за Мързелан и Мързеланка, желираните меченца. Научиха жеста на хората без слух за „обичам”, а накрая всички си подарявахме прегръдки и сърца, направени от пръсти. Мислите ми обаче дълго време след това кръжаха около децата, които няма кой да вземе след градина. И тези, които чакат някой и нещо, а това чакане, особено по празниците, сигурно бе непоносимо.

Време беше да сбъдвам мечти. 

Наскоро приятел попита как си представям перфектната Коледа. Отговорих, че когато си там, където искаш да бъдеш, перфектността е състояние на духа. Всичко останало е въпрос на креативност и израз на вътрешния усет за уют. Казват, че домът е там, където е сърцето ти. А то е отляво. Така... Какво е нужно, за да си създадеш уют? Няколко свещи, изрязани от картон фигурки на прозореца... и неща, сътворени с двете ти ръце. Уютът, който създаваш за другите обаче, е в присъствието. Твоето. Защото уютът е заедност. И споделен смях, и прочетени (разказани) приказки и истории. И сладост от чай или вино, и аромат на домашно приготвени  бисквити. По бабина рецепта. 

Разбира се, когато е налице мечта, винаги има и кой освен теб да се включи в сбъдването ú. Приятели ми препоръчаха дом за деца, лишени от родителска грижа. А художниците сред тях се включиха в приготовлението с коледни картички, нарисувани от тях самите. Когато им споделих идеята си, не очаквах да срещна толкова мощен отзвук – и ето, че картичките се оказаха повече, отколкото децата, за които бяха предвидени. Няма страшно – винаги и всякога има някъде дете, което очаква своята картичка с пожелание. Няма на този свят човек, който да не оцени изпратено лично до него писмо. Понякога по-голяма е потребността от топли думи, които връщат надеждата, отколкото вещи, обикновено незабелязвани в ежедневието.

       

И заваляха картички... Прекрасни творения, които пристигаха при мен за децата. От художници, които не чуват. От утвърдени артисти и професионалисти. Пристигаха по пощата, носеха ми ги лично, отивах да ги взема. Кухнята в скромната ми квартира се превърна в работилничка за вълшебства. Топлите думи се втъкаваха на принтерни листи, а после, близвани от пламъка на чаена свещ, кротко залепваха за гърба на прекрасните рисунки. Подпечатани със сърца от самозалепващо фолио. Малко криви ми се получаваха, но все пак си приличат на сърца. Скоро бяха готови и джобчетата им – пликове от разноцветна принтерна хартия. Някога, много отдавна, в една друга реалност, обичах да пиша дълги хартиени писма. Отлитаха по пощата в пликове, които се научих да си изрязвам сама от подръчна хартия. Малки, големи, средни... купчинката пликове растеше, а приятели се шегуваха, че вече ще ми казват „кака Коледа”. Отивало ми. Сигурно... :)

Други споделиха, че не биха направили такъв избор. Защото било временно, а после децата не те пускат да си тръгнеш.  Но нима краткостта на мига отнема от неговата красота? Той, смисълът на кратките мигове, е именно в това - хората да се научат да разбират свободата. Как ли? Като пускат от себе си нещата, към които имат склонност да се привързват. Това е най-трудният, но и най-прекрасният урок. Знае го и го учи всеки, който е сам – в доброволно избраната реалност на единица, или по неволя пребиваващ в такава.

Мария пък ме закле: „Гледай да ви е весело и да не ревеш после”. Няма. Обещах. Освен от радост, де. Вярно, че по Коледа винаги е малко... особено. В този живот не знам дали дойдох, за да сбъдвам за себе си житейски планове като на другите. Но и не ми е опция да стоя под елхата вкъщи с пакет кърпички. Особено когато зад всеки ъгъл дебнат толкова много чудеса. И толкова деца си чакат изненадите. 

А сега, без повече приказки, искам да ви кажа и покажа прекрасните неща, които сътвориха златните ръчици на всички приятели, които ми помогнаха да сбъдна мечтата си. Защото най-големият им подарък бе времето, което отделиха, за да рисуват за децата, лишени от родителска грижа. И заради вниманието, с което подходиха, заради количествата, които направиха, и заради мащаба на обичта и грижата им, които не могат да се поберат в настоящите слаби редове. Гордея се, че са това, което са. И щастлива, че са мои приятели. Хора, много ви обичам! 

    

Картичките от Стела Стаева пристигнаха първи от Трявна по куриер. Вълшебства от коприна, която е характерен за Стела материал за рисуване. Стела е на 35 години, по рождение без слух. Началото на нейния копринен път започва, докато учи моделиране и конструиране на облеклото в текстилния техникум в Габрово. Там среща две японки, които чрез демонстрация на японското приложно изкуство в техникума ú показват, че речта не е единственото средство за общуване с околните. И че красотата, която човек може да види в света, може да претвори и в изкуството. Да усеща как четката вае форми и разлива цветове по коприната много импонира на вътрешния свят на Стела, на нейната романтичност, нежност, целеустременост. И картичките са такива – нежни, фини, стоплящи. Продължавай по копринения път, Стели, и нека нишките му те водят към още повече прекрасни преживявания!

     

Ваня Кръстева рисува с нестандартно и с размах. За децата тя направи не само картички, но и прекрасна голяма картина върху най-обикновен картон за всички. Ваня е артист на 34, от Горна Оряховица. През 2004 г. завършва живопис във великотърновския университет, а две години по-късно и класа по живопис на Светлин Русев в Националната художествена академия в София. Ваня има множество участия в общи изложби и пленери от 1997 до 2007 г., както и две самостоятелни изложби през 2007 г. в Софийската галерия „Алтерего” и в Ловеч. Нейни творби са притежание на частни колекции в страната и чужбина - САЩ, Англия, Испания, Португалия, Италия,  Аржентина. 

      

Ваня Петкова има малко необичайно амплоа – иконографии върху щраусови яйца. И за нея съм ви разказвала в "Когато рисувам, виждам само красивото". Тя е от Кърджали. Освен всичко друго е и дизайнер, шие всичко – от абитуриентски рокли до сценични костюми и декори за театрални постановки. Въпреки голямата си ангажираност, Ваня отдели време да нарисува и картички за децата.

       

С Моника Войкова се познаваме от няколко години. На 12 декември в столичната галерия „България” в концертен комплексБългария” Софийската филхармония представи изложбата на Моника „Отражения” - живопис и рисунки, из които вече имах удоволствието да ви разходя. На една от картичките се мъдри отпечатък от детска длан. На осиновената двегодишна племенница на Моника – Славена. Ще стане велик художник, отсега си личи! :)

Прекрасните ми колеги от „Ние ви чуваме” също се включиха с вълшебства, за да направят мечтата една идея по-реална. Ана Йовчева, новото попълнение на екипа на „Ние ви чуваме”, е преподавател и преводач от и на английски език. Тя е от Стара Загора и под нейните пръсти обикновените вещи светят като произведения на изкуството, оживотворени с техниката декупаж. За децата от Доганово тя направи декорирани картички със собствени послания. 

       

Здравко Денев ви е познат като авторът на логото на сайта ни. Той също е възпитаник на НХА със специалност дизайн на книгата. Автор е на собствен проект „Змеят и молифаните”, която излиза през 2005 (и подготвя втора част), правил е дизайна на множество книги, които е трудно поименно да се изброят,  работил е и по албума на Стенли „Обсебен” (2002). Десетгодишното ни познанство е белязано от множество съвместни проекти, а освен всичко друго, той преподава рисуване и води всяка събота двучасови забавни курсове за деца и възрастни в Рисувачница-та. Картичките, които той искаше да направи за децата от дома в с. Доганово, щяха да могат... да се хапват. Трайни бисквити, изрисувани с безвредни хранителни бои. Оказа се обаче, че домашната храна не е позволена за дарения. Затова Здравко запретна ръкави и сътвори хартиени чудесца с весели и забавни (не)човечища.

      

Дора Йотова от Плевен, с която имах удоволствието да работя преди две години, когато все още бе действаща програмата на МТСП „Съпричастност” за заетост на хора със слухови дефицити. Дора бе специалист пазар на труда, който неуморно правеше мониторинг на обяви за работа, звънеше на работодатели, превеждаше с жестов език на кандидати. Днес е щастлива майка на шестмесечен малък прекрасник и с готовност измайстори коледните картички за децата.

     

И най-сетне, топли благодарности и на Петя Константинова, чиито симпатични котки мъркат и се изтягат къде ли не – върху картички, календари, дървени лъжици и дъски за рязане на зеленчуци. Петя превръща обикновените домакински уреди от рутинни вещи в произведение на изкуството, съчетало полезното с приятното по уникален начин. За децата тя специално подготви картички, а когато долетя от Чехия, се  видяхме на сладки приказки в галерия „Лампион”. Незабравима среща и много стоплящ обмен! Изложбата и „Черната котка” ще гали гальовно взора на посетителите в галерията до края на годината.

    

Ех.... Картичките се получиха много повече, отколкото са децата в Доганово. Поради това се наложи спешно да издиря още няколко места, където да пратим пълните с обич и добри слова дарове от художниците. За Коледа част от тях ще зарадват децата и младежите в с. Доганово, а останалите до нова година ще се озоват в други детски ръчици.  Поне силно се надявам.

Сега трепетно очаквам мига на отпътуването за Доганово довечера, за да споделим радостта и лудостта на коледния дух, въодушевлението от отварянето на пакетите с картички и лакомства, и да запечатаме моментите на незабравими емоции в заедност. Ще бъде само за няколко часа и няма да е навръх празника. За съжаление, за по-голям престой е нужно разрешение от социалните служби, с каквото не разполагам. По-важното е, че подаръците ще стигнат там, където трябва да стигнат, а мечтата ми се сбъдна. И ще ви разкажа, разбира се. После.

   

В (не)заснежените полета скоро ще слушаме с Ваня песента на медените звънчета.

Ех, наистина... така е просто, и просто е така.

Благодаря ви, прекрасни приятели! Весели да са за всички коледните ви дни, пълни с добрини и вълшебства!

Текст, снимки и колажи: Христина Чопарова