Скъпи читатели на “Ние ви чуваме”, в дните 12-14 юни 2015 в Трявна се проведе за 26-ти пореден път Национален фестивал на художествената самодейност. Участниците във фестивала бяха от различни районни организации на глухите в страната и броят им надвишаваше сто. В последващия коментар споделям свои наблюдения по темата, които по никой начин не изразяват позицията на организацията, където работя или на нейната печатна медия

Поне веднъж в живота си човек трябва да посети местенца из България, в които все още е жив духът на миналото. Да вдъхне мириса на нагорещен каменен кълдъръм, билки и старо дърво. Да прокара пръсти по гравирани от майсторска ръчица дърворезбарски шедьоври. Да погледа бълбукащите зелени води на реката, понесени към долината. И да опита бабините сладокуски с аромат на детство.

Трявна предлага много повече от това.

Напечен от слънцето, в ранния юнски следобед служебният автомобил пъпли като тежък бръмбар по каменната настилка и се закотвя пред едноименния хотелски комплекс в центъра на града. Денят обещава възщедри дози слънце. Тук сме за Националния фестивал на художествената самодейност, който Съюзът на глухите в България провежда за 26-ти път. След живописното пътуване през местенца с шеговити имена (Жълтеш, Торбалъжи), посрещане и настаняване, по програма следват репетиции за участниците, свободно време и вечеря.

12-ти юни, ден първи.

Възрожденска Трявна е магнит за очите. Чисти, спретнати улички. Ако я посетите през юни, очите ви ще потъват в зелено изобилие, надничащо иззад дървени огради. В Трявна всичко е от дърво. Резбовани са табелките на кокетните дюкянчета, бакалнички, дори контейнерите за рециклиране. Резултат от двадесет и два спечелени европейски проекта. Масивни врати, ковано желязо, естествена кожа, натурален текстил. Личи си, че занаятите са живи…

        

13-ти юни, ден втори.

В полутъмната зала на читалище „Пенчо Славейков” в Трявна огряната от прожектори сцена бързо се изпълва с дръзновени фигури. Родният флаг и този на евросъюза се стелят под гигантския надпис „XXVI Национален фестивал на художествената самодейност.” Логото на Съюза на глухите просветва в синьо, тежките черни завеси на кулисите се поклащат нетърпеливо. Тук-там надникват забързани лица, поскърцват седалки, заемат се места. В десетия час на деня ароматно кафе все още дими в нечии ръце. Настройват се фотоапарати, таблети и телефони – ловците на спомени и емоции.

Една мисъл у мен добива формите на привлекателна идея – че фестивалът можеше да бъде на открито, за да съчетае прекрасността на деня с магията на художеството.  И да се роди дух на незабравимост, на който можеха да се насладят и жителите на Трявна.

Откриване. Наситени с тържественост слова. Скрепени длани и взаимни поздравления. И химнът на България, прочувствено изпълнен от малки сладури, чиито ръчици артистично рисуват жестове във въздуха. Програмата прелива от изпълнения, за всяко от които са отредени между 3 и 6 минути. Редът, определен чрез предварителен томболен избор, повелява появата на участниците да става така, че да няма поредност на едни и същи районни организации на глухите по градове.

Толкова са много и сякаш с толкова малко време за изпълнение. Поезия, пантомима, танци и песенни изпълнения ще насищат въздуха. Очакванията за нещо ново и непоказвано до момента са големи – по регламент на тазгодишния фестивал това е едно от задължителните условия за участниците. Проблясват светкавици, в мрака танцуват за поздрав разперени длани.

             

Като че ли най-интересно бе при пантомимата. Севилският бръснар поотряза някой и друг мустак, а след танцово изпълнение момчетата на Пони показаха що е “Бон апети”. С карирана престилка и кулинарно шапо Боби дьо Димиус (Боян Димитров) пунтираше Звездев, ряза лук, поплака си, издегустира сума ти винце и пообърка вратите на хладилника, докато край него гравитираше „оператора” Тони (Антон Тасев), за да „заснеме” всяка стъпка на кулинарния майсторлък и симпатичните каръщини. Малките „понита” пораснаха. И за пореден път доказаха, че имат ненадминат учител в лицето на българския Марсел Марсо – Пантелей Христов, който за огромно съжаление на мнозина този път не се изяви на сцената. Чудесни младежи! Малко по-късно в програмата те имаха още едно изпълнение – „Бар *Дивият Запад*”, където в ролята на флегматичната, непукистка чистачка на бара, с цигара в уста, бе Цвети Маринова.

Глътка свежест в танцовото море от вече виждани изпълнения вляха на публиката Росица Караджова и Кристина Григорова от Хасково с „Чихуахуа”, които наистина показаха нов танц и сценично облекло, артистизъм и шеговитост. Към края на първата част от програмата двете изненадаха много, много приятно публиката със солидни дози рок по песента на Милена Славова „Ха-ха!”.

И отново пантомима, радваща окото. Станчо Генчев от Габрово спаси птица с ранено крилце и с грижа и обич я пусна в небесата. Деликатно напомняне, че свободата е любов и любовта е свобода, а хората и птиците си приличат много повече, околкото забелязваме. Забавно беше и шестминутното им изпълнение „Въжето”.

Елегантните дами Радка Йорданова и Стоянка Петрова от Ямбол се представиха с прочувствени и артистични песенни изпълнения.

             

Затрогващо бе и изпълнението на плевенчани „Дует”, с което завърши първата част на фестивалната програма, и извика сълзи в очите на доста зрители. Сърцето наистина никога не моли, но любовта всякога пребивава в него, макар и непоказвана понякога. Прекрасно представяне на Кремена Петрова и Пламен Димитров!

Страхотен живец внесе изпълнението на пловдивските младежи по песента на Куин „Не ме спирай сега” (Don’t stop me now), във втората част от програмата и напомни колко е важно да не спираш, когато те движи порив да твориш прекрасности.

Усмивки и реалистичен нюанс внесе по-нататък пантомимната сценка „Пред лекарския кабинет”, където пациентите не получиха, за каквото дълго чакаха, но пък си тръгнаха с други неща. Накрая уникален спектакъл изнесоха шуменци, показвайки как от две кърпи се сътворяват птици, мъж, жена, и какво ли още не! Ето нещо, което наистина бе и ново, и забавно, и широко усмихващо!
Разбира се, различен е зрителният ъгъл когато си наблюдател, и когато си участник. За изпълнителите в 26-тото издание на фестивала и за техните ръководители остават трепетните емоции от подготовката и представянето. За зрителите, много от които не усетиха фестивалния дух, впечатленията са по-скоро смесени.

Каква е равносметката?

Голяма част от танцовите изпълнения в програмата тази година, за жалост, бяха далеч от регламента, заради повторение с предишни представяния – и като костюми, и като репертоар. Поредица фолклорни танци и танго също не бяха нови за повечето зрители. От един момент в първата част от програмата се усети значително раздвижване в публиката, хора излизаха от залата, все по-рядко ентусиазирани длани се вдигаха във въздуха, почти не просветваха в мрака светкавици, жадни за уловени мигове. Младежките формации се раздаваха с усмивка и ентусиазъм, но някак си не бяха достатъчни да компенсират липсата на нови изпълнения.

Във втората част от програмата соловите песенни изпълнения дори не успяваха да предизвикат усмивки. Изпълнителките очевидно се смущаваха, може би защото повечето от тях излизаха за пръв път на сцена. Похвала заслужава смелостта им да опитат, но все пак би било добре художествените им ръководители да работят в бъдеще повече върху мотивацията и психологическата подкрепа, за да могат песенните таланти да разгърнат целия си потенциал следващия път.

Дръзновението в някакъв момент се оказа изчезнало от зала „Дръзновение”. Когато се поднася подарък, е важна и опаковката. Тя всъщност е половината подарък и подклажда удоволствието от отварянето му. Но изпълнение, поднесено на публиката от изпълнител/и във всекидевно облекло, отнема не само от чара му, но и обезсмисля съдържанието. На фестивал като на фестивал. Трябва да е цветно, позитивно, с дух и душа.

Има още твърде много неща, които могат да се пожелаят за в бъдеще. Как се усеща атмосферата на игривост и фестивален дух, когато липсва по-голямо колегиално и зрителско уважение към изпълненията на сцена? Когато постоянно се отварят и затварят някакви врати, разсейващи вниманието, когато по време на изпълненията иззад кулисите надничат някакви лица? Или когато самата публика рехаво заема местата си насред изпълненията, спира се да комуникира по начин, пречещ на останалите зрители? И дори когато самите изпълнители са неориентирани за реда на появата си и изчакват в публиката.

Правеше впечатление и обстоятелството, че на фестивала не присъстваха граждани на Трявна, и някак си това подчерта затворената структура на тихата общественост. Национален фестивал, който сякаш бе само за хора със слухови дефицити, чиито артистични изпълнения останаха скрити за външния свят, неогласени. И някак недооценени от тихата публика.

Наблюдаваше се една подчертана и смущаваща тенденция през последните години –  повсеместната умора и у публика, и у изпълнители, която си личеше от всичко, изброено по-горе. Може би мнозина бяха дошли на фестивала с по-големи очаквания.

Остават и много въпроси – нима художествените самодейци са уморени дотолкова, че липсата на ентусиазъм бе видима дори за несвикнал с фестивалите зрител? Ще прочетем ли на страниците на вестник „Тишина” искрено споделени наблюдения, за да намерим начини да се справим с това занапред, или снизходително и лаконично ще се уверяваме, че всичко „беше много хубаво”.

Винаги може повече! Убедена съм в това. Защото вярвам във вродения артистизъм на хората със слухови дефицити, които неведнъж са доказвали потенциала и възможностите си в песенното, танцовото, пантомимното изпълнение. Бяха в град, в който възрожденския дух и борбеност са втъкани във всяка къща и каменен кълдъръм, но като че ли останаха недокоснати от него този път. Иска ми се да запазя увереността си, че следващият път ще бъде по-пъстроцветно, с повече атмосфера и творчески ентусиазъм, по-добра организация и жестов превод.

За да може да се усети и съхрани в наследство онзи дух на художествената самодейност, който пази традициите живи.

Фото и колажи: личен архив Христина Чопарова