Когато си пълен с любов, няма какво да прощаваш нито на себе си, нито на другите. Просто защото обичта отдавна е изтрила онова, което необичащите задържат в себе си. И макар да не е нужно да има дни, в които ритуално да изричаш думи за поискана и дадена прошка, все пак е добре да има един момент, в който да спреш, за да се запиташ с какво си пълен. Ако е любов, всякога е лекота. Ако не е, тежи. Значи е време да изпразниш куфара, а само ти знаеш какво има там, какво си натрупал и защо го носиш.

В ден като този е уместно да ви представя един филм за прошката. За Любовта, приемането на себе си и другите, осъзнаването на мрака вътре в теб и пътят на празнотата, по който излизаш до извора. За да светиш.

130 минутната лента на японската режисьорка Наоко ЯмадаKoe no katachi” (Формата на гласа) е филм за катарзиса – онова ударно преобръщане, след което започват всички трансформации, защото промяната е живот. А основното училище е онзи вододел, в който животите се учат да се срещат, да се опознават и да градят отношения. Вододел, в който приемането е част от припознаването, но няма как да искаш да бъдеш приет от другите, когато не си приел самия себе си.

Шооко Нишимия. Тя е крехко същество, попаднало в свят, където единствения и мост за среща с другите е ученическа тетрадка. Защото Шооко е без слух и общува с лист и молив. Говори особено, рядко си служи с жестов език и изпитва към себе си цялата палитра на вина и омраза, на които е способно същество, многократно отхвърляно заради различието си.

Шооя Ишида. Той е пич. От тези, на които не им се налага да полагат усилия, за да се харесват. Да бъде жесток е част от цената на популярността му. Момче, на което предстои да научи най-важния урок, че силата не е в психическото или физическото ти надмощие над по-слабите, за да впечатляваш всички останали.

Шооко и Шооя. Два свята, които си приличат по празнотата и по желанието да избягат от болката чрез самоотнет живот. Пет години след основното училище, те се срещат в гимназията. Сблъсък, който ще върне спомена за съсипаните слухови апарати, удавени тетрадки, грознословия и сълзи по възглавниците нощем.

В японската култура обаче има една и съща дума за криза и за възможност. Всяка криза е възможност за растеж, за намиране на пътя, за осъзнаване и приемане. За освобождаване на себе си от натрупаните емоционални товари, носени отдавна. За истински срещи на два свята, всеки от които е богат по своему, и всеки от които има много за даване.

Японците знаят как да превръщат пукнатините от дефект в ефект. Изкуството на счупените съдове, залепени така, че да подчертават пукнатините със специални цветове, се нарича кинтсуги. Умението да оцениш нишката на счупеното като път, който напомня за всичко преживяно по него. Красив лабиринт, съхранил опитността.

Какво по-логично от това една история за счупени Души да бъде разказана с рисувани герои? Неслучайно филмът е манга анимация, в която акцентът е върху изразените емоции – огромни очи, потрепващи клепачи, бистри сълзи в рибно езеро. Рисунки, които подчертават пътя на емоцията, трансформацията на жестокостта в нежност, на болката в поука, на дистанцията в приятелство, на празнотата в пълнота. И толкова много смирение в само един поклон, в който Душата се покланя на друга Душа. Отвъд формата, отвъд гласовете и думите, в мъдростта на Тишината.

Невероятна история, която чрез анимацията е достъпна и за млада аудитория, която пребивава (или тепърва ще навлезе) в объркания вододел на социализацията и самоопределението.

Една мъдра приказка за човечност, в която прошката е точно това, което е – освобождение.

В торентите, с български субтитри.

Христина Чопарова

Изображение:  IMDb