В нея има нещо, което напомня за актрисата Ан Хатауей – дали в момчешката прическа или в погледа, или може би в онзи бунтарски дух, който се излъчва от цялото ú същество. Родената на 18 октомври 1971 г. в Париж Еманюел Лабори (Emmanuelle Laborit) също е актриса. И е директор на Международния театър за визуални изкуства (International Visual Theatre) . Освен всичко това обаче тя е и най-големият защитник на жестовия език във Франция, бидейки негов посланик. Френският жестов език (LSF) конституционно е признат като езикова система във Франция. Но там днес едва 5 % от децата имат достъп до френския знаков език и Еманюел Лабори прави всичко възможно, за да увеличи тези проценти.

С жестовете Еманюел се запознава, когато е на седем години.  Дотогава тя се учи да говори по оралния метод, като повтаря звуците.  Но баща ú чува по радиото за център, където жестовия език се използвал като успешна техника при обучението на глухи деца.  Еманюел си спомня, че когато е открила този начин на себеизразяване, е изпитала огромно чувство на благодарност. Преди да усвои жестовия език, тя не е можела да говори с никого, освен с майка си.

В автобиографичната книга „Крясъкът на чайката”, излязла през 1993 г., Еманюел Лабори разказва за детските си спомени, трудното юношество и началото на пътя ú като независим възрастен. Книгата е преведена на 14 езика и има небивал успех, след който младата актриса реализира няколко филма с Клод Льолуш, Фабрис Лучини и Андре Дюсолие.

Малцина знаят, че тя е внучка на невробиолога Хенри Лабори, който революционализира психиатрията с въвеждането на невропелтици, а през 1951 г. и употребата на първия антипсихотик с пазарно име торазин, използван за лечение на шизофрения. Хенри Лабори участва с роля на професор във филма на Ален Рене „Моят чичо от Америка” (1980) редом до Жерар Депардийо, за да покаже по-реалистично човешкото поведение. И неслучайно искрата към актьорската професия се е запалила и в дъщеря му Мария Лабори, а по-късно и във внучката Еманюел, която се ражда глуха.

Френската адаптация на „Деца, забравени от Бога” на Марк Медоф се нарича „Деца на тишината” (Les Enfants du Silence) и се играе във фернските театри през 1993 г. За ролята си в тази пиеса Еманюел Лабори получава наградата „Молиер”, което е революционно за времето си и я превръща в първата глуха френска актриса, получила това театрално отличие. Това е и трамплинът, от който започва борбата ú за признаването на жестовия език, който за нея е „език на красотата”. При връчването на наградите тя благодари именно на този език, чрез който е било възможно да изпълни ролята.

Днес актрисата прави всичко възможно, за да достигне жестовият език до повече деца с увреден слух, чрез преподаването му на младежката публика в Международния театър по визуални изкуства. Занимава се с изследвания на самия език и неговите проявления, бори се за повече признаване на професията „жестов преводач”. Когато ООН обяви годините 2001-2010 за Международно десетилетие за насърчаване на култура на ненасилие и мир за децата на света, във всяка държава се създават Коалиции за Десетилетието. Еманюел Лабори е член на френската Коалиция за Десетилетието за мир и ненасилие.

                          

Актрисата не пропуска да изрази обществените настроения, когато се касае за жестовия език. Така например, когато на церемонията по отдаване почит към Нелсън Мандела един мъж се преструва, че превежда на жестов език изказванията на държавни глави, тя е шокирана. „Това не само е липса на уважение към Мандела, но и подигравка към всички глухи хора и техния свят. Мисля, че е крайно време да се утвърди имиджа на професията преводач и тя да получи нужното признание”, както заявява пред  Франс инфо.

През декември 2014 г. френските телевизии пускат сериала "Семейство Белие" в който се разказва за глухо фермерско семейство с чуваща дъщеря, която е техните уши и уста. Ролите на глухите родители обаче се изпълняват от актьори с естествен слух, изкарали курсове за овладяване на жестовия език. И докато мнозина незапознати намират изпълнението на двойката за много достоверно, Еманюел Лабори намира, че изпълненията им са „свински”, заемайки позицията на аудиторията, която счита, че за ролите на глухи персонажи е по-добре да се избират наистина глухи хора.

Христина Чопарова

Изображения: интернет