Не е изненадващо, нито е новост да чуеш от някого негативно изказване по адрес на телевизионни предавания, програми, начин на поднасяне на информацията и какво ли още не. Сериали, преливащи от драми, в които се подчертава манталитетът на жертвата; политически хлевоустия, някакви много важни хора, с божем много важно за съобщаване, които откровено губят от времето ви, защото важното за тях обикновено не е никак важно за слушащите и гледащите. Натоварващи лоши новини за поредната катастрофа, убийство, злополука, калпави ремонти, пребити невръстни деца. И това е всеки ден, по два пъти. Минимум. Да, обществеността е редно да бъде информирана, че такива неща се случват, но в крайна сметка може да избира и към какво да насочи вниманието си.  Открай време селекцията на дневния програмен ред се извършва на принципа „колкото по-зрелищно, по-гледаемо”. Сериозно ли? Телевизията е абдикирала от много свои отговорности, и днес е по-скоро бавачка по презумпция за хора, които се нуждаят да запълват тишината си с излишен шум, докато самите те са потопени в друг. Всъщност, колко телевизора имате вкъщи? Докато се храните, сигурно дори не виждате какво има в чинията ви, нито се наслаждавате на вкуса му. Някакви хора ви говорят за убийства, или протяжно всеки квадратен метър от дома ви се насища с фолкмузика, или потракването на кухненските прибори си акомпанира с врясъците от поредната анимация/сериал/реалити. И дори не си говорите със семейството/децата/любимия, понеже телевизионния шум е предостатъчен да замести комуникацията. Сериозно, как издържате? И го считате за нормално, за част от ежедневието? Знаете ли, аз не потребявам телевизия от поне шест години. Съвсем сериозно. Когато се прибера от работа, първото нещо не е да си пусна телевизора, за да си осигуря присъствие. Традиция е докато се храним, телевизорът да е изключен. Така има повече време да си разказваме как е минал денят на всеки от нас, да се смеем, да си говорим. Между нас не стоят водещи с жалки опити да привлекат внимание и интерес, нито изпитваме потребност да включваме в разговора малко телевизионен шум „за разкош”. Вярно, аз не чувам. Което не значи, че включен телевизор не ми прави никакво впечатление или не ми пречи. Словото е осезаемо и без звук. Дори е двойно по-натоварващо, защото хищно се опитва да навлезе в зрителното ти поле и да ограби времето ти. И всъщност, какво по-интересно може да ти предложи телевизията от това да споделиш смеха, вкусната храна или прегръдките на хората край теб? Дали е…
Прочети повече