Когато една медия има юбилей, това е обществено значимо събитие. Когато медията е тясно специализирана, значимостта остава в рамките на определени кръгове. Въпреки журналистическия интерес към събитието. С такова усещане останах на 16 януари след скромното отбелязване 55-тата годишнина от създаването на „Тишина”, вестникът на тихата общност, издание на Съюза на глухите в България.

В мразовития следобед оскъдните лъчи на слънцето хапят мрежестите завеси и хвърлят закачливи лъчи в смалилата се от човешко присъствие зала в сградата на ул. Денкоглу. Столове в тъмнозелено обрамчват стените и приканват посетителите да разгърнат юбилейния брой на вестника, услуживо полегнал върху дамаската. Металните крака на няколко телевизионни камери се плъзгат като гигантски паяци в пространствата между юбилярно аранжираните стени и скромно бюро с повехнала политура, застлано с червено сукно. Слънчевите лъчи се провират между ресните му и галят листата на саксийни цветя, почтително изправени като войници пред тази толкова много видяла трибуна, на която са поставяни немалко въпроси за решаване. Срещу нея невинно и многообещаващо се усмихва шведска маса, за да напомни, че все пак събитието е рожден ден – повод не само да си спомниш, да преоцениш, да си обещаеш, но и да се забавляваш.

Във въздуха витае някакво напрежение. Главният редактор на вестника, в стилен черен костюм, със стаена тревога и вълнение снове между застланата с червено сукно маса и групички от посетители и гости, сред които мяркам познати лица. Ръководителката на координационния център по жестов език Миряна Мошева пооправя без нужда изрядните купчинки от новички томчета на Фокнър и Конрад, с които впоследствие ще се сдобият дългогодишни сътрудници на вестника в знак на благодарност за подкрепата през годините. Лицето на председателя на Съюза Васил Панев изглежда леко уморено и някак нетърпеливо церемонията най-сетне да започне. Свежите петна на разноцветни букети в красива хартия внасят празнична нотка и оживление. Почти липсва жестовата реч. Въпреки необичайния за такова празненство час залата е пълна с гости от Пловдив, Стара Загора и Варна. Лачените обувки на Христо Семерджиев прекосяват наперено залата, сивият му костюм се промъква между групички от говорещи си почти съзаклятно. Поздравления, ръкостискания.  Постепенно хората заемат местата си по столовете. Следва смутено наместване на чанти, якета, юбилейният вестник.

Зад червеното сукно вече са притихнали тържествено лицата на почетните гости – Димитър Парапанов, Васил Панев, Йорданка Димитрова… Време е за тържествената част и приветствените слова. Миряна Мошева привлича вниманието на телевизионните камери, металните им крака пролазват в посока към дребничката ú фигура, за да не изпуснат нито жест, нито дума. Топлото обръщение предизвиква усмивки, лицата се отпускат, приветствието докосва всички присъстващи и ги приобщава към това толкова значимо за тихата общност събитие, каквото е годишнината на вестник „Тишина”. Вестникът, който в годините преди далечната 1956-та не е изглеждал с обещаващо бъдеще, е бил желаното средство за излизане от анонимност на хората с проблеми на слуха. Статиите на Димитър Краев – Тишин по проблемите на тихата общност полагат началото на издание, което през 1939 година се е наричало „Без слух и говор”.

Безспорно са похвални усилията му, макар и ориентирани към осветляване на проблематика, близка към много тесен кръг от хора с увреден слух – таргетът на лишените не само от слух, но и с немония. За беда, първоначалните просвещения на обществеността с тази проблематика е създал един стереотип, който към днешна дата много трудно може да бъде оборен – думата „глухонеми”, която битува сред обществеността като общ знаменател за всички хора със слухови увреждания. Разбира се, винаги е по-лесна за описване личната голгота, но когато тя се проектира върху твърде много и различни субекти, шансът да се създаде погрешна представа е налице…

Почетните гости изказват поред пожеланията си, купчината цветни букети пред редактора Йорданка Димитрова расте под почти непрекъснати, макар и малко несмели аплаузи. Жестовите преводачи се сменят, сътрудници от други медии се включват с благопожелания, томчетата на Фокнър и Конрад се приютяват при новите си притежатели. Заслужават адмирации усилията да се съхрани натрупания опит за тези 55 години, но един вестник трябва да бъде прогресивен и адаптивен. Постиженията са много, но винаги може и повече, както си позволих да споделя в интервю пред очарователна репортерка на телевизия ББТ след официалното откриване.

Замислих се, че много хора в звучния свят, на които споменавам за вестника, никога не са го чували. Ако една медия не служи за мост, тя не може да претендира да бъде свързващо звено като комуникатор във взаимното опознаване на двата свята – този на тишината и този на звуците. „Тишина”, с реверанс към първооснователя си, е като огледало, в което мълчанието е наситено с много повече звуци, разпознаваеми единствено от тези, които се оглеждат в него. Но трябва да бъде достъпно и извън пределите на тихата общност, за да се получи качествено взаимодействие. В крайна сметка, общата цел е хората с увреден слух да не се чувстват и самовъзприемат като хора с увреден слух, а такава реабилитация няма как да се случи, докато вестникът продължава да подчертава различията с приобщаването на хора с увреден слух като „наши”. Ограничаването в рамките само на една общност предполага нейното самоизолиране, въпреки комуникационните взаимодействия на европейско ниво.

Убедена съм, че в следващите 55 години „Тишина” ще се развива като още по-прецизна езиково, прогресивна медия, отворена към иновативното, която ще реабилитира тихата общност и ще я промотира с най-добрите ú качества.

Чест и удоволствие е за мен да бъда сътрудник на вестник с традиции, извървял толкова дълъг път.

За още много и плодоносни години, колеги!

Честит юбилей!

Христина Чопарова

Търсенето и намирането на подходяща работа е проблем не само на хора със слухови увреждания. С настоящата публикация обаче искаме да обърнем внимание върху някои обстоятелства, които утежняват проблема в очите на тихата общност. За целта ще разгледаме нещата както от страна на търсещите, така и от страна на предлагащите работа. Акцентът в публикацията е върху качеството проактивност – предприети действия, вместо тактика на изчакване.

Вие сте тези, които търсите и се нуждаете от работа, следователно вие сте, които трябва да отидете при работата, вместо да очаквате тя да дойде при вас. Убеждението, че безработицата се дължи на липса на работа, е клиширан стереотип. Всеки от вас е отварял сайтове с обяви, където във всяка сфера има десетки страници с обявени позиции. Какво обаче правят мнозина? Преглеждат секторите, които ги интересуват, изчитат определен брой обяви и решават, че работата не е за тях. Грешка! Работата е за всеки, но не всеки става за дадена работа, което пък, от друга страна, е по-трудното за признаване. И за приемане, особено за хора с увреждания.

Хората със слухозагуба по презумпция възприемат себе си като непригодни, което е проблем дотолкова, доколкото допълнително потиска инициативността им при търсенето на работа. Проактивността зависи до голяма степен именно от правилната себеоценка и способността обективно да разглеждат умения и заложби, очертаващи границата на възможностите.

Препоръки към търсещите работа хора с увреден слух:

• За да види и оцени някой вашите качества, трябва вие самите да сте наясно с тях и да ги цените у себе си. Преценявайте ги обективно – въпреки лиспата на слух, може би владеете западни езици, умеете да работите чудесно с определени компютърни програми, добър организатор сте или притежавате нещо, което няма отношение към слухозагубата ви. Развивайте го!

• Имайте ясна представа какво Вие искате да работите, а не какво другите (ваши близки, приятели, общество) смятат, че трябва да работите съобразно слухозагубата си. Идеята е да се справяте сами, да бъдете уверени в умението си да изкачвате стълбици както всички – без да се криете зад увреждането, за да ви съчувстват, и без да се оправдавате с него, когато не желаете да поемете отговорност. Знанието докъде се простират границите на собствените ви възможности не означава да подценявате генерално себе си.

• Препоръчително е да бъдете проактивни към позиции, които са комуникативни. Така предпоставките за интегриране за по-големи, ще натрупате самочувствие и ще се обогатявате повече от взаимодействието със света на звуците. Не си позволявайте да ви спира физическата невъзможност – така сами напъхвате под килима на страховете си чудесни качества, които няма как да бъдат реализирани.

Неопределеността при формулирането на длъжностни позиции е друго обстоятелство, което затруднява и дори демотивира кандидатите с увреден слух.

Развиваща се компания с разширена дейност, която търси служители и предлага мотивиращо заплащане  с изисквания за отлични комуникативни умения и работа в екип, западни езици и солиден опит в дадената сфера, е стандартното клише, което мнозина са виждали. Може би в очите на експертите от отдел „Човешки ресурси” такива обяви звучат авторитетно и стилно, но не казват абсолютно нищо. Независимо дали обявата е за лидерска позиция или за служители без ръководни функции. Неяснотите започват от развиващата се компания, която незнайно защо е маркирала обявата като секретна, продължават с неясното обозначение „мотивиращо” заплащане, и завършват със загадката какви точно комуникативни умения се имат предвид.

За хората с проблеми на слуха точно изискването за „отлични комуникативни умения”, посочени в почти всяка обява, е отказващият механизъм. От тази гледна точка подобни обяви са дори дискриминативни, особено след като „добра комуникативност” може да се разбира както в контекста на отличен базов опит с телефон, факс и друга офисна апаратура, така и като преводачески услуги от и на чужд език.

Препоръки към предлагащите работа:

• Формулирайте изискванията за работа съобразно потенциалните кандидати с увреден слух. Те биха могли да се справят с всяка трудова дейност, без слухозагубата им да има отношение към нея. Не ги отписвайте на базата на възприети стереотипи, дайте си възможност да се уверите чрез събеседване.
• Коригиращите обявите на фирми HR специалисти нека имат предвид, че независимо колко авторитетно е съдържанието на една обява, работодателят е този, който избира дали да назначи на позицията човек със слухозагуба или не. Но за се случи това, нека окончателният вид на обявите не демотивира потенциалните кандидати с увреден слух.
• Когато в  изпратена автобиография липсва телефон за контакт, това не означава непременно, че лицето не умее да спазва изисквания, че се е отнесло безотговорно или други хипотези от този порядък. Може да означава просто, че лицето е с увреден слух и предпочита обратната връзка да се осъществява чрез електронна поща.

В заключение, ще припомним, че търсенето на работа не се изчерпва с това да се отвори даден сайт, да се прегледат обявите по диагонал и просто да се изпрати автобиография за няколко набелязани позиции. По презумпция се подхожда с доверие към фирмата-работодател, което е чудесно условие, но преди всичко е важно кандидатите с увреден слух да не третират себе си като евтина работна ръка, която ще е щастлива, ако изобщо някъде бъде назначена. Проактивността предполага да правите и проверки за дейността на фирмата, в която кандидатствате, и да имате самочувствието на хора, за които е важно в какви условия и среда ще работят.

Христина Чопарова

Хареса ли ви тази реклама? На мен – не.

И това се дължи на ракурса, в който е представена житейската ситуация.

Да, сърцераздирателно е. И да, посланието е стойностно.

Но не и начинът, по който то е предадено.

Клипът напомня малко на сапунените опити на филмови компании да ви изтръгнат няколко сълзи, колкото да ви намерят емоционална занимавка за скучния следобед. Но той няма дълбока стойност, и след като отмине сълзливо-емоционалния момент, бива забравен възможно най-бързо, а посланието остава в сферата на баналните истини.

Хайде за малко да оставим сантиментите, и да анализираме нещата.

Първо,  начинът на мислене. Именно в него е различието, не в наличието на някакво увреждане. Разбира се, фактът трудно се приема, и още по-трудно се свиква с него, предвид общоприетите представи за нормалност. Спокойно може да ги зарежете. Вие ще сте толкова нормални, колкото си позволите да се почувствате. Да тънеш в самосъжаление е също толкова безпредметно, колкото и да го извикваш у другите насила, манипулирайки ги емоционално. Уврежданията много често са подходящ материал за кампании, но акцентът върху тях не подсказва справяне с определени ситуации. А проблемът е не в самия дефект, колкото в начина, по който го виждате.

Така представен, клипът акцентира върху глухотата като повод за срам, неудобство и суицидни намерения. Че е някакъв позорен дефект.  Малко е мъгляво и безпочвено на този фон посланието да обичаш – въпреки всичко и заради грижите към теб. Звучи малко като задължение, а всички знаем, обичта няма нищо общо с дълга. Всъщност, ако се замислите, Тишината ви дава повече, отколкото ви взема.

Второ, бариерите. Деца и подрастващи нямат изградени защитни бариери срещу външни влияния. И вместо да опонира на тълпата, която греши, за да избегне изключването си от нея, младият човек повтаря същите грешки. Опитва се да стане нещо, което не е, за да се харесва, да бъде готин според всеобщите разбирания за готиност. Губи индивидуалност, подчинява собствената си правота на всеобщата погрешност. За него масата винаги има право, и това изкривява зрителния ъгъл към собствената идентичност – определяш се като такъв, какъвто те етикира масата от незрели индивиди. Защитните психологически бариери често погрешно се разбират от хората с увреждания като някаква ограда, която трябва да ги отделя от другите като различни. Всъщност, бариерите са нужни единствено, за да не позволяват на незрялото отношение на подиграващите се и неприемащите  да разстройва емоционалния ви баланс.

Клипът единствено показва тийнейджърка с липсваща способност да противостои на неправилно отношение, без да подсказва решение в двете посоки – възможността за победа на индивида над тълпата и обърната парадигма. Затвърждава се убеждението, че съществуващото положение не може да бъде променено, остава ти само да го приемеш.

В заключение, въпреки драматизма си, клипът не постига дълбочина на посланието, защото не използва правилните инструменти. Ако силата на медийното влияние не провокира размисли в положителна посока чрез правилно разработени концепции и показани ключове за решаване, се превръща в комерсиален цирей, който более обществени проблеми, просто защото може да си го позволи.

Ефектът е в дефекта. Но много е важно как се тълкува.

Във връзка със зачестилите случаи на некоректно обучение по жестов език и по молба на г-жа Миряна Мошева, поместваме съобщението, изпратено за разпространение и чрез БТА, националното радио и предаването за хора с увреден слух по БНТ:

“През своята над 75-годишна социална и обществена дейност в защита правата на хората с нарушен слух Съюзът на глухите в България е единствената неправителствена организация, която има най-големия теоретически и практически опит в областта на жестомимичния език.

Този опит почива върху дейността и сътрудничеството ни с най-изявените български дефектолози и университетски преподаватели като проф. Дечо Денев, Венелин Иванов – логопед, Кандо Кандов, Никола Янулов, Иван Куртев – сурдопедагози. На основата на техния преподавателски и педагогически опит при обучението на децата с проблеми на слуха към централното управление на съюза на глухите в България бе създаден в последните години Национален методически и консултативен център (НМКЦ) по проблемите на жестомимичния език (ЖМЕ) у нас.

Основната задача на този център е да подготвя, обучава и регламентира жестомимичните преводачи и тълковници на езика на знаците в помощ на хората с увреден слух – за облекчаване на комуникацията им с чуващи лица, както и за тяхната пълноценна информираност за ставащото в света около тях.

За изпълнението на тази задача НМКЦ създаде речници на българския жестомимичен език в рамките на близо 5000 думи със съответните им жестове. Освен тях са издадени още и методики, програми, учебни пособия, както и жестомимичен речник на религиозна тематика, който бе замислен като помощно средство за учителите и духовниците, които биха преподавали религия на нечуващи деца. В тази своя дейност НМКЦ бе подкрепян финансово от Агенцията за хората с увреждания (АХУ), посолството на Великобритания, дирекция „Вероизповедания” към МС и др.

Важното значение на този език за общността на хората с увреден слух е отбелязано в редица международни документи от страна на ООН, Генералната Асамблея на ЕС, Конвенцията за правата на хората с увреждания и излязлата на 19 ноември 2010 г. Декларация относно жестомимичните езици в европейския съюз, приета на първата европейска конференция за легализирането и законовото уреждане на жестовите езици под председателството на вицепрезидента на европейския парламент проф. Йежи Бузек.

Благодарение на активната дейност на нашия център Министерството на труда и социалната политика включи в класификацията на професиите у нас и новата професия „Преводач на жестомимичен език”. Като продължение на това включване НМКЦ, в сътрудничество с Националната агенция за професионално образование и обучение (НАПОО) разработи държавните образователни изисквания (ДОИ) за професията „жестомимичен преводач” на ниво средно образование. Като краен резултат от тази разработка, със заповед № 489 от 02.07.2010 г. председателят на НАПОО връчи на СГБ лицензия за създаването на Център за професионално обучение по професията „жестомимичен преводач” и за още 9 професии за обучение на хората с увреден слух.

По този начин СГБ стана единствената оторизирана неправителствена организация в България, на която беше признато правото да бъде най-добра и компетентна по проблемите на жестомимичния език, и да го обучава на професионално ниво.

Новият професионален център е обособено структурно звено към СГБ, който осъществява своята дейност в съответствие със закона за професионалното образование и обучение (ЗПОО) и всички държавни и общенски органи, юридически и физически лица, които се интересуват от българския жестомимичен език, трябва да осъществяват взаимоотношенията си с Центъра чрез Съюза на глухите в България. Заявителите за обучение по ЖМЕ сключват договори с Центъра, който осигурява преподавателските екипи за провеждането на обучението. Той утвърждава програмите и учебната документация, контролира качеството на обучението, организира изпитите за оценка на придобитите знания и подписва свидетелствата за професионалната квалификация по ЖМЕ.

Съгласно лицензията и Правилника за дейността на професионалния център към СГБ, се предлагат две форми на обучение според заявките на потребителите:

-         професионална квалификация  за усвояването на професията „жестомимичен преводач” – в рамките на 960 часа обучение;

-          професионално обучение за овладяване основите на българския жестомимичен език – в рамките на 150 часа обучение.

Длъжни сме да обясним, че всяко друго обучение за усвояването на ЖМЕ под горните часове нанася определена вреда на нашата основна цел – да се помага на нечуващите хора чрез един уеднаквен, обогатен и културен жестов език, който да им осигурява пълноценна информация за заобикалящия ги звучащ свят. А също и за преодоляване на сега съществуващата аграматична мимико-жестова реч в средите на определен контингент недостатъчно образовани хора с увреден слух.

Изказваме нашата надежда, че всички институции в България, които биха имали отношение към проблемите на слуховоувредените хора, ще се съобразят с настоящата публична информация и ще потърсят лоялно сътрудничество с нас в тази област.”

Подробна методическа и професионална консултация могат да бъдат получени безплатно от СГБ чрез  следните мейли:

Николай Нинов (зам. председател на СГБ): nikolay_ninov_sgb@ abv.bg

инж. Миряна Мошева (координатор на НМКЦ по ЖМЕ): mmosheva@abv.bg.

След последното писмо от задочната кореспонденция с програмния директор на БНТ Севда Шишманова, с която екипът ни бе в диалог по въпросите за субтитрирането, последва леко обезпокоително затишие. Читателите на блога са в течение на насоките, в които се развиваше диалогът.

В началото на тази година предаването за хора с увреден слух бе с временно прекратено излъчване. То обаче – както видяхме – се е оказало необходимият времеви отрязък, в който да се случат желаните реформи  – появата на субтитри в предаването за хора с увреден слух, вместо жестомимичен превод в ефир, както бе до момента.

Последната ни публикация по темата изрази позиция, че жестомимичният превод не е подходящ за медийни продукции.  Силно се надявахме, че тя ще бъде разбрана не в контекста на цялостно негативно отношение към жестовия език, а единствено към употребата му за телевизионни предавания.

Радващо е да видиш как обогатяващите диалози на работещи в дадена насока страни дават резултати – сигурно доказателство не само за взаимна чуваемост, но и като потвърждение, че у нас нещата наистина се случват тогава, когато са налице добра воля, взаимно желание и диалогичност.

Във връзка с въведените субтитри „Ние Ви чуваме” изказва искрена благодарност към г-жа Вяра Анкова, генерален директор на Българската национална телевизия, програмният директор г-жа Севда Шишманова и екипът на Предаването за хора с увреден слух.

Христина Чопарова

Лъчезар Лазаров

Сигурността е нещо, което човек търси цял живот. Но когато те преследва сирашка съдба, преставаш да вярваш, че е възможно да съществува. Божият дом обаче може да предложи ако не сигурност, то поне утеха и протегната ръка. Така смята 47-годишният Антон Димов от Евангелската петдесятна църква в Стара Загора, където вече 20 години е мисионер.  Поводът за срещата ни бяха проблемите на пълнолетните сираци, чийто живот след дома за деца е пълен с много неизвестни. И е в пъти по-труден, когато към сирашката съдба са прибавени тишина и заплахата от дискриминация на етническа основа.

Тони, с какво се занимава един мисионер и как се насочи точно към Евангелската петдесятна църква?

Моите родители, както и техните родители, са посещавали тази църква, и някак си съвсем естествено се ориентирах към нея като бъдещо поприще. От 1991-ва година съм мисионер и се занимавам предимно с хора с увреден слух от цяла България, пътувам често до различни домове. Аз самият съм с 82% слухозагуба, практически с глухота.

По какъв начин църквата в твое лице помага на сираци с увреден слух?

Има много организации, които парадират с грижата си за хора с увреждания. Държа да отбележа, че ние не сме такива. Църквата е неправителствена организация от частен характер, просто помагаме където можем, с каквото можем, според възможностите си. Словото на Бога казва: „Ако можеш да направиш едно добро, а не го направиш, грях е!“. Вече се погрижихме за две момчета, след като навършиха пълнолетие. През 2008 година ги взехме от дома за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа „Теофано Попова” в Стара Загора. Преди това са били настанени в дом за деца с умствени увреждания в Мъглиж, макар да нямат такива. Умеели са единствено да се грижат за хигиената си. Всичко останало – обноски, култура на хранене, поведение, лайфстайл – са им били непознати. Тъй като са кръгли сираци, не са имали възможността да попаднат в по-добро училище. Но след като навършиха 18 години, вече не можеха да останат в дома в Стара Загора, където са получили образование и познания по жестов език. Тук се намесихме ние – намерихме им квартира, работа, подадохме молба за общинско жилище, извадихме им документи, осигурихме им компютър.

Но не е ли по-добре сами да се борят, за да утвърдят самостоятелността си, да свикнат да разчитат повече на себе си, и по-малко на другите?

Не е лесно да заместиш истинския дом, а на тях – да започнат да изграждат такъв, какъвто никога не са имали. Помагаме им, така да се каже, да си стъпят на краката. Нямат достатъчно смелост все още за самостоятелни битки и заради липсата на слух, но сме до тях, за подкрепа.

Съдействаха ли ви държавните органи и администрация при уреждането на различни документации?

За моя изненада, попаднах на добри хора, които ми съдействаха дори и извън техните правомощия. Но за молбите им за общинско жилище, трябваше да се заплатят някои разходи, за да им извадят документи, че не участват във фондови борси и търговия с ценни книжа. Цените на такива документи са наистина високи, а забавянето – излишно удължено.

Разкажи ни малко повече за двамата младежи. Как се справят със самостоятелността, с интегрирането, какви са мечтите им?

Животът ни срещна с Детелин и Румен – конкретно с тях, помагаме им не за да черпим дивиденти заради това или да се бием по гърдите, за да ни забележат, но просто да им направим живота по-лесен и да успеят по някакъв начин да се реализират – говорим за работа, семейство, дом, сигурност. Детелин е интелигентен и практичен, досетлив и умен. Носи очила, пише с лявата ръка и има красив почерк. Румен е с по рождение липсващи ушни миди. В момента и двамата живеят в апартамент на свободен наем от лятото на 2009 година, заедно с други сираци с нормален слух. Ходят заедно на море, на планина, по-голямата част от времето им минава сред чуващи хора и не им липсват контактите с тихия свят. Интегрирани са, доколкото много хора, в т. ч и чуващи, от различни социални и културни групи, ги приеха като равни на тях. Сигурно мечтаят за семейство, приятелка, добре заплатена работа – неща, които интересуват всеки млад човек.

Получават ли материална помощ от държавата като лица с намалена работоспособност?

Да, инвалидни пенсии в размер на 110.00 лв., както и  помощи за интеграция, помощи за отопление. И двамата се водят с втора група инвалидност – 80%, Румен пожизнено,  Детелин периодично минава през ТЕЛК комисии. Работиха в мебелна фабрика, много са работливи и всеотдайни, но фирмата в момента няма поръчки от ноември миналата година, и сега момчетата са на трудовата борса. Силно се надявам през тази година от общината да им отпуснат общинско жилище и някой да ги наеме на работа.

Като техен ментор, колко често поддържаш връзка с тях?

Виждам ги почти всеки Божи ден. В началото беше много трудно да ги научим на дисциплина, да отиват навреме на работа, да изпълняват стриктно възложените им задачи. Но с течение на времето се научиха. Научиха се да ценят чисто човешките взаимоотношения, макар че са имали нелек живот и никаква сигурност.

Ще подпомогне ли  църквата и други сираци?

Директорката на дом „Теофано Попова” г-жа Рилка Иванова ме повика, и ме попита дали бих приел грижата за други двама, които тази година ще навършат 18. Това все още е под въпрос. Плаши ме неизвестното, дали ще имат работа, квартира. Ние не търсим тези младежи, за да развиваме дейност. Повечето от тях са от ромски произход, и след навършването на пълнолетие шансовете им да намерят някаква сигурност и опора не са твърде големи. Възможността да помагаме на други е предизвикателство за нас и бихме искали нашата помощ да не бъде напразна. Макар мнозина да смятат, че сме длъжни, все пак възможностите ни не са безгранични. Сблъскахме се с много проблеми и това ни притеснява. Не бихме отказвали желаещи да помогнат на децата.

Кой е най-ценният урок, който младежите усвояват в Божия дом?

Вярата в Бога им дава една увереност, че освен един бъдещ живот в Божието Царство, тук на Земята в този материален свят, те не са сами и Бог се грижи за тях чрез хората.

Интервюто взе

Христина Чопарова

снимки: личен архив на Антон Димов

„Ние ви чуваме” пожелава здрава, успешна и благоденствена 2011 година на всички свои читатели, последователи и сътрудници!

Неведнъж сме писали за жестовия език, но с настоящия материал ще направим леки самокорекции. На първо място, ще подчетаем, че не съществува понятие „майчин жестов език”, което погрешно е възприето от мнозина, потребяващи безсистемна жестова реч.  Всички хора с проблеми на слуха, дори предречево оглушелите, притежават неувредени гласни струни, които при навременна логопедична и сурдопедагогична помощ могат да развият умението на човека да се изразява и говорно, освен с жест. За жалост у нас мнозина са пренебрегвали значението на говора, наблягайки предимно на комуникацията с жестове, което е насадило погрешния стереотип, че всички хора със слухозагуба притежават и немония. За нея трябва да се вини единствено липсата на методика за упражняване на говорните умения, която да се развива не само в специализрани учебни заведения, но и в домашни условия.

Жестовият език е помощно средство, което служи за визуализиране и смислово насищане на думите. Според проф. Дечо Денев, „… жестът се усъвършенствува на базата на устната реч, което от своя страна издига културата  на речта на нечуващите хора. По такъв начин жестът като изказ на тези хора прераства от основно в помощно средство  за общуване. Това предполага, че не трябва да се избягва жестомимичната реч, а трябва да се развива и доближава до гласовия говор. Усъвършенствуването на жестомимичния език изисква постепенно да се премине от простото жестомимично / безсловесно/  общуване  към жестово речевото – т.е. едновременно да се използва  и  говор. Включването на речта /говора/ към жеста влияе на неговото усъвършенствуване  и обогатяване.”

Според проф. Денев, наложително е да се насърчава използването на говор при употребата на жестов език. По този начин се създава особен билингвизъм, в който ясно личи помощната роля на жестовия език. Без употребата на говор, жестовият език би се превърнал в основно средство, лишавайки слухоувредения човек от възможността да използва, обогатява и развива природните си говорни заложби. Днес в това направление успешно се използва уред, наречен полифонатор, с чиято помощ в условията на игра малките деца с увреден слух се научават да говорят правилно и да коригират силата на гласа си.  Ако към заниманията с жест и говор се прибрави и графичното усвояване на речта, малките хора ще се научат да четат и пишат много по-лесно – умение, безспорно жизненонеобходимо за по-нататъчното им развитие като културни индивиди.

От всичко казано дотук, можем да направим важния извод, че жестовия език е помощно средство за визуално осмисляне, необходимо на малки деца с увреден слух, много стари хора, обездвижени поради заболяване или с намален поради старост слух, както и на чуващи хора, внезапно загубили слуха си вследствие на заболяване или травма. За всички тях жестовият език се явява помощното средство за обяснение. Но забележете, че то не ощетява и не премахва другите възможности за комуникация. В качеството му на помощно средство, жестовият език не е подходящ да се използва самостоятелно, тъй като това го превръща в специфичен вид комуникация, достъпна единствено на хората със слухозагуба. Иначе казано, за да ви разбере и чуващ човек, не е достатъчно да изисквате от него да владее жестовия език, но също и да му покажете, че умеете да се изразявате говоримо и писмено като него.

В тази връзка жестовият език не е подходящ и за медийни проукти. Малкият прозорец на жестовия преводач на тв екран не е достатъчен, за да позволи разчитане по устните. Важно е да се знае, че хората с увреден слух обръщат внимание първо на устната артикулация на говорещия, и едва след това – на жестовете, осмислящи казаното. Невъзможността да разчитате устните на преводача поради малката площ или проблеми със зрението, ще превърне жестовия език в обикновено ръкомахане. Колкото е по-богат жестовия език, толкова по-трудно ще бъде на хората с по-бедни познания по жестове да усвоят медийния продукт от телевизионния екран. Тук на помощ на хората с увреден слух се явяват субтитрите. Четимата реч е достъпна за всеки член на обществото. И в случай, че малките хора с увреден слух отрано са овладели не само говора и жеста, но и писмената реч, субтитрите се явяват универсалното средство звучния свят да навлезе в света на тишината. Тук е мястото да отворя малка скоба, за да поясня едно обстоятелство, върху което ми бе обърнала внимание и г-жа Севда Шишманова, програмен директор на БНТ.

А именно, че заради субтитрите се получавали множество обаждания от хора, които смятали, че правата им са нарушени. Има просто решение на проблема, и той е в ръцете на медиите. Дублираните предавания могат едновременно да бъдат и субтитрирани, като по този начин ничии права не са нарушени.  Съмнявам се, че българските телезрители биха имали нещо против да слушат вместо чужда реч българска, като едновременно текат и български субтитри. Но жестовият език няма място на телевизионния екран, в медийни продукти – за да не затвърждава стереотипите, че всички слухоувредени са и глухонеми, и се разбират единствено и само с жестове.

В заключение се налага и още едно пояснение. Жестовият език безспорно е необходим като помощно средство,  и нямам намерение да подценявам ролята му в комуникативния процес на хората с увреден слух. Но искам да напомня, че основното средство е писмената реч, с помощта на която човек пише писма, попълва документи, държи изпити и потвърждава грамотността и културата си. Нека всеки език бъде използван според адекватните ситуации, и в комбинация с всички останали познания.

Използваме възможността да поздравим и Националният консултативен и методически център (НКМЦ) по жестов език към Съюза на глухите, за постигнатата победа на административно-образователно ниво относно обучението на преподаватели по жестов език според новата обогатяваща методика. Благодарение на нея ще се въведе систематика, която ще премахне пагубното влияние на безсистемното жестово ръкомахане, известно като „майчин език- жестомимика”.

Успех!

Винаги съм смятала, че загубилите слуха си в по-късен етап от възрастта по-лесно се адаптират, защото не им се налага да усвояват отново базисни познания. Но всеки случай е уникален, и има хора, които трудно разчитат устна артикулация, жестовият език им е непонятен, и единствените им средства за комуникация са моливът и белия лист. Силата на шока от слухозагубата е такава, че е трудно да си проправят път сред отчаянието. Нужно е време. Понякога адски много време.

Какъвто бе случаят с човека, който влезе плахо в кабинета на координатора Миряна Мошева. Той е на 42 години – в онзи опасен вододел, в който да преминеш от звучния в тихия свят е не само шокиращо. Отчайващо е – заради безпомощността да промениш нещата, заради липсата на точния инструментариум, с който да се научиш да общуваш. Отново. Историята му е просто една от многото, случващи се плашещо често – усложнения след грип, довело до тотална и внезапна слухозагуба.  Всички истории са покъртителни сами по себе си. Но събрани заедно, дават много тъжна статистика – тази на изгубените в тишината. И те никак не са малко, уви!

И ето, този мъж се оказа пред вратите на Националния методически и консултативен център (НКМЦ) по жестов език, за да се научи да разбира устно артикулирани думи, придружени с изобразяващи жестове.

Масово разпространен обаче е типът жестов език, който е лишен не само от култура, но нещо повече – сведен е до неразбираемо ръкомахане. Затова с помощта на сътрудници инж. Мошева отнема от съня си, за да създаде достатъчно богат речник, с който жестовите преводачи изящно да рисуват с пръсти думите. Това е съвсем друг език, наситен с артистизъм, оцветен смислово, логически, емоционално – съвсем друга култура и със съвсем други значения. Език, който насърчава използването на говорните възможности, обогатява речниковия фонд с ново знание и издига речевата култура не само на изразяващия се, но и на този, комуто помага.

Този жестов език имах удоволствието да наблюдавам на курса, провеждан от НМКЦ, обогатен не само с нови думи, но и с правилната употреба на глаголни времена, причастия и съюзи. Тук всеки жест не бе просто самоцелно ръкомахане, а включена в смислови изречения дума, която биваше гласово и устно артикулирана. Самият жест с неговата изобразяваща и рисуваща плавност просто подпомагаше осмислянето на всичко изречено, което няма как да бъде чуто. Жестовият език бързичко се учи. За половинчасовия си престой на лекционния курс, с изненада установих за себе си, че съм запомнила немалко жестове на думи – може би поради логическата им насоченост да визуализират най-близкия по смисъл предмет.

Жестът, за разлика от писмената реч, може да разкаже много за кратко време – по-кратко, отколкото е нужно, за да разказваш чрез лист и молив.  Малката групичка курсанти бе предимно от жени. Всяка от тях има близки, приятели или познати, изгубени в тишината.  Отчаяният в началото мъж бе видимо в приповдигнато настроение – не само заради възможността да се изразява и да разбира другите по нов начин, но и заради факта, че задушевната атмосфера на тази малка човешка група предразполагаше към взаимно опознаване, разбиране и по-лесно научаване. Жестовият език му даде инструментариума на нарисува целия си досегашен свят с жестове. И да се научи оттук нататък да разбира света с тяхна помощ.

Под внимателния взор на лектора София Друмева, курсантите превеждаха с жестове откъси от текстове на здравна тематика. Или теглеха томболно мънички снимки с изобразена жестово дума, която трябваше да включат в собствено изречение. Игровата нагласа превърна заучаването на жестовете в приятно занимание. Въпреки, че употребата им ще бъде трудоемко начинание, което изисква много търпение и себеотдаване – качества задължителни за всеки, избрал за свой път мисията да помага на ощетените.

Докато пътувах в трамвая обратно си мислех, че Спиноза е бил съвършено прав в твърдението си, че който иска да живее за себе си, живее за другите.

За кого е нужен жестовият език, както и митовете около него, ще научите в следващия пост.

снимка: Jason Dorfman

Сигурно сте виждали в американските филми как в съдебната зала на пейка под съдийското място седи изправена като пианистка жена и с прибрани ръце трака усилено нещо на малка черна кутия пред себе си, прилична на машинописната. Да, това е оператор на стенограф, който транскрибира съдебните процеси.

Първата стенографска машина е създадена във Франция през 1827 година oт Шарл Франсоа Гоно. Най-ранните системи са ползвали точки на принципа на морзовата азбука. До началото на 19 век стенографът  вече е разпространен и в Америка, а през 1914 в Ирландия въвеждат 22-ри бутон на клавиатурата. Във Великобритания през това време е позната единствено стенографската система на Айзък Питман от 1837 година. Между двете световни войни една френска учителка и психоложка – г-ца Палан (Palanque), представя на британците машината за стенографиране, която на нейно има бива наречена Palantype. Системата е базирана на използването на римски букви, с един или два допълнителни символа в ранните модели. Общият принцип на системата е, че речта се записва буква по буква и сричка по сричка чрез бутоните на устройството, което ги транскрибира в цели думи с изключителна прецизност. През годините клавиатурните бутони са били постепенно увеличавани до 29, като в най-съвременната си версия стенографската машина притежава 31 бутона, разположени така, че да улесняват и да не натоварват пръстите и китките по време на бързите записи. Заради положението на оператора по време на работа, методът е наречен буквално „късите ръце”.

Системата Palantype има преимуществото да бъде по-точна от гледна точка на ръчното стенографиране, не само като бързина, но и заради удобството да не се налага последващо „разчитане” на съкращенията чрез молив и хартия. През 70-те години на 20 век години учени от университета в Саутхямптън започват проучвания за създаване на преносима система, която може да предоставя едновременен зрителен препис на лекции в помощ на хора с проблеми на слуха, които имат частични или пълни загуби. Впоследствие системата намира и приложение като телетекст в условията на живо субтитриране за телевизията. Принципът се изразявя в синхронната работа на стенограф (palantypist), който слуша живото предаване, и записва чутото като стенографски съкращения, които апаратът (palantype) превръща в цялостен текст. Посредством компютър, този текст се пренася и тече на екрана на аналогови тв приемници като субтитри в реално време. Снимката показва методът на транскрибиране от по-ранната употреба на системата:

През 1992 година у нас се закрива Държавният стенографски институт. По същото време британската компанията „Keytel Business Systems” е създадена да осигурява въвеждането на гласов софтуер на устройства и мрежи за малкия и среден бизнес. В процеса на търсене на най-удачното решение,  Keytel поддържа и усъвършенства съществуващият стенограф в транскриптора Palanscribe Solo:

За да стигне до момента, в който през декември 2004 година компанията пуска на пазара разработка на нова клавиатура, базирана на досегашната  фонетична машина за транскрипция в стенографията в помощ на хората с увреден слух. Новата клавиатура се нарича e-Scribe, или „Писар”.

За нея казват, че е „Транскрипторът на 21 век”. 31 бутона са разположени така, че да напомнят пирамида, и са замислени да улесняват работещите с уреда стенографи. Най-отличителната черта на новата клавиатура е липсата на кабели, тъй като транскрипционният апарат е безжичен и работи с батерии с изключително висок капацитет. Единственият кабел, който е нужен, е този за презареждане на батериите. Времето, нужно за зареждането им,  е 3 часа. Устройството предава транскрипциите в радиус от 10 метра.  „Писар”-ят е претърпял множество публични тестове, с което е потвърдил, че е ефективен повече от 48 часа. Светлинните индикатори  в горния ъгъл са интелигентно решение за подсказване, че е допусната грешка при писане или се пише бавно. Разположеният на видимо място най-горен бутон позволява лесен достъп за корекции и изтриване.

Предвиден е UBS порт, чрез който в случай на внезапно изтощена батерия e-Scribe може да бъде включен към компютър. При бързо писане клавишите често се удрят с голяма сила, поради което е помислено за тяхната стабилност и комфорт на пишещия. Устройството на Кейтъл има ергономична и много здрава конструктивна форма, която улеснява транспортирането му – важно обстоятелство, тъй като стенографите често пътуват, за да транскрибират конфенеции и други важни мероприятия за хора с проблеми на слуха. В този случай клавиатурата е свързана с голям екран посредством компютър.

Какво е положението в България?

У нас нуждата от стенографиране възниква със създаването на Народното събрание през 1879 година, за да се записват речите от заседанията. Възложено е било  на един словенец на име Антон Безеншек да приспособи немската система на български език. И до днес това е официалната система за стенографиране у нас, която през времето е претъряла изменения. През 90-те години в БНТ е съществувал проект за субтитриране на емисията „По света и у нас” – именно чрез такъв стенограф. Зрителите са си закупили модеми чрез Съюза на глухите, и известно време са могли да гледат централните новини със субтитри. По неизвестни причини, проектът не е продължил.

От всичко дотук се вижда, че практиката на субтитрирането в реално време съществува – технологията е налична. Нужно е единствено желание да се инвестира в обучение на оператори. Както се вижда, технологиите се развиват постоянно, а интересът към компютрите е съвместим с новите изобретения.

/по материали от чуждия печат/

Казват, че духовното израстване на една нация си проличава по отношението на силните към слабите. В този контекст културата, която търпи унизителни шамари, зашити ù уж по кризисни съображения, се нуждае от подкрепа. Която може да получи от съвсем недопустимо място, откъдето изобщо не би се сетила да я очаква – аудиторията на хората с увреден слух.

Българският театър, кино и телевизия, чиито продукти са трудно достъпни за хората с увреден слух, биха могли да разчитат на подкрепата на точно тази аудитория, която нито е малка, нито някога е била смятана за аудитория изобщо. Което също е унизително… този път за самата култура, че не е    направила постъпки да протегне приятелска ръка и да покани в салоните си слухоувредени почитатели. На пръв поглед изглежда, че няма как да се адаптират тетарални постановки за хора с увреден слух. Но всъщност има два начина, които са освен елементарни и лесно осъществими.

Единият е сценарият на постановките да се отпечата като книжно тяло, напомнящо програмата на театрите или менютата в заведения. Зрителите с проблеми на слуха  биха могли да заемат определени места в салоните, където не само да имат добра видимост към живото представление, но и по време на него да разполагат със сценария, за да свързват думи с действия, без да изпускат никаква част от постановката. Самите книжни тела след това не напускат театъра, за да послужат при следващо представление. Този начин представлява удобство и при театрални гастроли.

Другият начин е постановки, които вече са минали премиерния си период, да бъдат записвани и субтитрирани, след което прожектирани на малки екрани, до които зрителите да имат видимост на определени места в салоните, без да притесняват останалата част от зрителите с естествен слух. Този принцип създава впечатлението, че фокусът е леко изместен от същината на театралното изкуство, но всъщност не го изменя – зрителят гледа запис нa живото изпълнение, но има възможност и да разбира всяка дума чрез субтитрите. Просто записът се явява приближение, с цел по-лесното усвояване на диалозите. Наличието на екран освен това дава възможност да се сравни и доколко има сходства в записа, и в текущото изпълнение.

Що се отнася до киното, при българските филми субтитрите не биха изместили дублажа, така че могат да текат паралелно. Навсякъде по света продукциите са със субтитрите на съответната страна, и с двойно субтитриране при представяне на международни фестивали. Киноманите, струва ми се, не биха имали нищо против да чуват българска реч вместо английска. Родната кино- и театрална сцена биха спечелили неимоверно много, осигурявайки такъв тип достъпност на слухоощетените си почитатели –  доказвайки, че изкуството е и вид културно отношение. Просто е време някой да се сети, че има начини за решаване на проблемите, стига да има желание за работа по тях.

Мелпомена е древногръцка муза на трагедията. Също и метафора на театъра като храм за драматичните творци. Употребата на името в случая идва да подчертае трагизма на положението не само в културно отношение, но и в липсата на диалог за решаването на проблемите.*