Когато една медия има юбилей, това е обществено значимо събитие. Когато медията е тясно специализирана, значимостта остава в рамките на определени кръгове. Въпреки журналистическия интерес към събитието. С такова усещане останах на 16 януари след скромното отбелязване 55-тата годишнина от създаването на „Тишина”, вестникът на тихата общност, издание на Съюза на глухите в България.
В мразовития следобед оскъдните лъчи на слънцето хапят мрежестите завеси и хвърлят закачливи лъчи в смалилата се от човешко присъствие зала в сградата на ул. Денкоглу. Столове в тъмнозелено обрамчват стените и приканват посетителите да разгърнат юбилейния брой на вестника, услуживо полегнал върху дамаската. Металните крака на няколко телевизионни камери се плъзгат като гигантски паяци в пространствата между юбилярно аранжираните стени и скромно бюро с повехнала политура, застлано с червено сукно. Слънчевите лъчи се провират между ресните му и галят листата на саксийни цветя, почтително изправени като войници пред тази толкова много видяла трибуна, на която са поставяни немалко въпроси за решаване. Срещу нея невинно и многообещаващо се усмихва шведска маса, за да напомни, че все пак събитието е рожден ден – повод не само да си спомниш, да преоцениш, да си обещаеш, но и да се забавляваш.
Във въздуха витае някакво напрежение. Главният редактор на вестника, в стилен черен костюм, със стаена тревога и вълнение снове между застланата с червено сукно маса и групички от посетители и гости, сред които мяркам познати лица. Ръководителката на координационния център по жестов език Миряна Мошева пооправя без нужда изрядните купчинки от новички томчета на Фокнър и Конрад, с които впоследствие ще се сдобият дългогодишни сътрудници на вестника в знак на благодарност за подкрепата през годините. Лицето на председателя на Съюза Васил Панев изглежда леко уморено и някак нетърпеливо церемонията най-сетне да започне. Свежите петна на разноцветни букети в красива хартия внасят празнична нотка и оживление. Почти липсва жестовата реч. Въпреки необичайния за такова празненство час залата е пълна с гости от Пловдив, Стара Загора и Варна. Лачените обувки на Христо Семерджиев прекосяват наперено залата, сивият му костюм се промъква между групички от говорещи си почти съзаклятно. Поздравления, ръкостискания. Постепенно хората заемат местата си по столовете. Следва смутено наместване на чанти, якета, юбилейният вестник.
Зад червеното сукно вече са притихнали тържествено лицата на почетните гости – Димитър Парапанов, Васил Панев, Йорданка Димитрова… Време е за тържествената част и приветствените слова. Миряна Мошева привлича вниманието на телевизионните камери, металните им крака пролазват в посока към дребничката ú фигура, за да не изпуснат нито жест, нито дума. Топлото обръщение предизвиква усмивки, лицата се отпускат, приветствието докосва всички присъстващи и ги приобщава към това толкова значимо за тихата общност събитие, каквото е годишнината на вестник „Тишина”. Вестникът, който в годините преди далечната 1956-та не е изглеждал с обещаващо бъдеще, е бил желаното средство за излизане от анонимност на хората с проблеми на слуха. Статиите на Димитър Краев – Тишин по проблемите на тихата общност полагат началото на издание, което през 1939 година се е наричало „Без слух и говор”.
Безспорно са похвални усилията му, макар и ориентирани към осветляване на проблематика, близка към много тесен кръг от хора с увреден слух – таргетът на лишените не само от слух, но и с немония. За беда, първоначалните просвещения на обществеността с тази проблематика е създал един стереотип, който към днешна дата много трудно може да бъде оборен – думата „глухонеми”, която битува сред обществеността като общ знаменател за всички хора със слухови увреждания. Разбира се, винаги е по-лесна за описване личната голгота, но когато тя се проектира върху твърде много и различни субекти, шансът да се създаде погрешна представа е налице…
Почетните гости изказват поред пожеланията си, купчината цветни букети пред редактора Йорданка Димитрова расте под почти непрекъснати, макар и малко несмели аплаузи. Жестовите преводачи се сменят, сътрудници от други медии се включват с благопожелания, томчетата на Фокнър и Конрад се приютяват при новите си притежатели. Заслужават адмирации усилията да се съхрани натрупания опит за тези 55 години, но един вестник трябва да бъде прогресивен и адаптивен. Постиженията са много, но винаги може и повече, както си позволих да споделя в интервю пред очарователна репортерка на телевизия ББТ след официалното откриване.
Замислих се, че много хора в звучния свят, на които споменавам за вестника, никога не са го чували. Ако една медия не служи за мост, тя не може да претендира да бъде свързващо звено като комуникатор във взаимното опознаване на двата свята – този на тишината и този на звуците. „Тишина”, с реверанс към първооснователя си, е като огледало, в което мълчанието е наситено с много повече звуци, разпознаваеми единствено от тези, които се оглеждат в него. Но трябва да бъде достъпно и извън пределите на тихата общност, за да се получи качествено взаимодействие. В крайна сметка, общата цел е хората с увреден слух да не се чувстват и самовъзприемат като хора с увреден слух, а такава реабилитация няма как да се случи, докато вестникът продължава да подчертава различията с приобщаването на хора с увреден слух като „наши”. Ограничаването в рамките само на една общност предполага нейното самоизолиране, въпреки комуникационните взаимодействия на европейско ниво.
Убедена съм, че в следващите 55 години „Тишина” ще се развива като още по-прецизна езиково, прогресивна медия, отворена към иновативното, която ще реабилитира тихата общност и ще я промотира с най-добрите ú качества.
Чест и удоволствие е за мен да бъда сътрудник на вестник с традиции, извървял толкова дълъг път.
За още много и плодоносни години, колеги!
Честит юбилей!
Христина Чопарова








